Днес "Свети Николското училище"е в списъка на паметниците на културата с категория "Национално значение" на територията на област В.Търново
mc.government.bg/images/NPK/VELIKO_TARNOVO.pdf
под №116/ ДВ бр.51, 1973
Свищовци оценили способността на Христаки Павлович и затова решили завинаги да го свържат завинаги в града. Преценена била подходяща за него девойка, дъщерята на свищовския търговец Атанас Илиев с име Севасти, братовчедка на Драган Цанков от чорбаджи Цанковия род. На 1-ви октомври 1833 г. Станчов (Димитър Станчоолу) придружил Павлович до Зимнич, където Атанас Илиев живял със семейството си. Там, с неговото присъствие станал годежа между учителят Христаки Павлович и Севасти, а той самият им станал кум. За тия Важни събития в живота си Павлович оставил следните бележки. „ 1833 1 октомври сгодих се От Зимнича чрез господина Станчоолу В Свищов за Севасти… 31 декември венчах се у Зимнича минах в Свищов”
Тихата по характер и мила по сърце Севасти засилила симпатиите на свищовската общественост към съпругът й. Тя го въвела в живота на градската среда и благодарение на нея той направил по-разностранна своята дейност. Добил смелост и възможност да открива училища, да бъде полезен на всички. Брачният им живот ги дарява с осем деца. През 1845 г. руският професор и пътешественик Виктор Григорович, минавайки през Свищов, отбелязва в дневника си: „Имах удоволствието да се запозная с един от първите основоположници на българската писменост, Христаки Дупнинчанин”. А вписмо до видния възрожденски книжовник Неофит Рилски (1836 г.) Захари Христович Зограф споделя: „Имаме само две машали (факли), що светят на нашата безчислена България, едната-Ваше всепреподобие, а втората на Христаки Павлович” За нещастие той става жертва на пренесената от Индия холера. Оставил неоценими заслуги и хубави спомени за неуморен и полезен труд, живот и ценни дела. Починал на 21 юни 1848 г. на 44 годишна възраст. По повод смъртта му неговият любим учител Тодор Хрулев написал следното стихотворение : „ Песенъ Свищавскаго учителя, покойнаго Христаки Павлович македонеца съчинена от ученика его Теодора Хрулювскаго Лясковичанина”
След смъртта си Христаки Павлович оставил съпруга, вдовица в голяма нищета с 8 малолетни деца. Година след смърта съпругата му безутешна в скръбта си се споминала.
Най-големият му син Димитър бил на 14 год, по-малкият Николай на 13 г., останалите Илия на 4 г., Павел на 2 г. и четири момичета Мариола,Екатерина, Пауника и Хрисанта, които деца израснали с подкрепата на богатият им вуйчо и сродници. Павлович е автор на едни от първите модерни учебници. Най-важното съчинение на Христаки Павлович, чрез което обезсмъртил името си е „Царственик или История болгарская…(1844 г.)”. Тоя книга се появила измежду българите, „като ангел вестител” (казва Д. Хранов). Тя раздухала „хвърлената от отца Паисия искра, запалила свещения огън в сърцата на голяма част от българския народ…за по нататъшното му съзнание, след което се появиха нови фактори, нови будители и дейци.”.
Останалите са:
- „Аритметика или наука числителна…”(1833 г.)
- „Разговорник греко-българский..” (1835 г)
- „Писменик общополезен” (1835 г.)
- „Граматика Славяно-българска…(1836 г)
- „Канон молебний…”(1841 г.)
Превежда от гръцки и издава „Баснословие синтипи философа” (1844) и „Изгубено дете” (1844) на Хр.Шмид от сръбски език.
Да се пишат и издават толкова книги в тези тежки години, на гонения от страна на гръцките фанариоти, е било равносилно на подвиг. Неговите произведения имат значение не само със своето съдържание, а и с въздействието върху българската обществена мисъл. Неговата цел е била Историята на Паисий да бъде предложена в една по - лесносмилаема и подредена форма на българското общество. Христаки Павлович осъзнавал ясно предначертаната задача, която следвал смело и неотклонно. Тук той е истински последовател на Паисиевото дело за национално самозапазване и духовно издигане. Не по – малко значение има неговата дейност и съчиненията му за нравствено издигане на народа ни. При всички неблагоприятни за делото му условия, Христаки Павлович успя да изгради светъл паметник със своите съчинения. Ламартин казва: „Прахът на мъртвите е създал Отечеството”, но затова пък потомството е длъжно за назидание на младите, да отдава почит на заслужилите народни дейци. „Ако е сладко да умреш за Отечеството, дваж по – сладако е да живееш за него, да посветиш своето време, своите сили и най – добрия дял от сърцето си”. Това нещо Христаки Павлович го съзнаваше много добре, затова вложи своите сили и дарования в служба на своето Отечество. За много кратко време, само 17 години между 1831 и 1848 година, той начертава нови пътища, по които трябва да се върви, за да бъдем това, което сме днес.
Най-големият му син Димитър бил на 14 год, по-малкият Николай на 13 г., останалите Илия на 4 г., Павел на 2 г. и четири момичета Мариола,Екатерина, Пауника и Хрисанта, които деца израснали с подкрепата на богатият им вуйчо и сродници. Павлович е автор на едни от първите модерни учебници. Най-важното съчинение на Христаки Павлович, чрез което обезсмъртил името си е „Царственик или История болгарская…(1844 г.)”. Тоя книга се появила измежду българите, „като ангел вестител” (казва Д. Хранов). Тя раздухала „хвърлената от отца Паисия искра, запалила свещения огън в сърцата на голяма част от българския народ…за по нататъшното му съзнание, след което се появиха нови фактори, нови будители и дейци.”.
Останалите са:
- „Аритметика или наука числителна…”(1833 г.)
- „Разговорник греко-българский..” (1835 г)- „Писменик общополезен” (1835 г.)
- „Граматика Славяно-българска…(1836 г)
- „Канон молебний…”(1841 г.)
Превежда от гръцки и издава „Баснословие синтипи философа” (1844) и „Изгубено дете” (1844) на Хр.Шмид от сръбски език.
Да се пишат и издават толкова книги в тези тежки години, на гонения от страна на гръцките фанариоти, е било равносилно на подвиг. Неговите произведения имат значение не само със своето съдържание, а и с въздействието върху българската обществена мисъл. Неговата цел е била Историята на Паисий да бъде предложена в една по - лесносмилаема и подредена форма на българското общество. Христаки Павлович осъзнавал ясно предначертаната задача, която следвал смело и неотклонно. Тук той е истински последовател на Паисиевото дело за национално самозапазване и духовно издигане. Не по – малко значение има неговата дейност и съчиненията му за нравствено издигане на народа ни. При всички неблагоприятни за делото му условия, Христаки Павлович успя да изгради светъл паметник със своите съчинения. Ламартин казва: „Прахът на мъртвите е създал Отечеството”, но затова пък потомството е длъжно за назидание на младите, да отдава почит на заслужилите народни дейци. „Ако е сладко да умреш за Отечеството, дваж по – сладако е да живееш за него, да посветиш своето време, своите сили и най – добрия дял от сърцето си”. Това нещо Христаки Павлович го съзнаваше много добре, затова вложи своите сили и дарования в служба на своето Отечество. За много кратко време, само 17 години между 1831 и 1848 година, той начертава нови пътища, по които трябва да се върви, за да бъдем това, което сме днес.
По-нова публикация По-стара публикация Начална страница
Абонамент за:
Коментари за публикацията (Atom)
0 коментара:
Публикуване на коментар